За правописа на представките о- и у- остават в сила традицията, аналогията и други фактори, които са обусловени от характера на правописа като обществен договор, а не от някакви строго езикови причини. Така въпросът за правописа на тези представки е окачествен не просто като нерешен, а като труден за решаване.

Съществуват обаче няколко правила, които улесняват процеса на двоумение, как да изпишем дадена дума.

ПРАВОПИС НА ПРЕДСТАВКАТА О-

1. Действието се движи по овална повърхност, без да я засяга: овалвам; обелвам; омърсявам, обръсвам; описвам; омазвам; обирам; омесвам; осолявам.
2. Преминаване в трайно състояние: оглупявам, овдовявам, окуцявам, обеднявам, оглавявам, осакатявам, ослепявам, оплешивявам.
3. Преходен резултат от действие: опознавам, осрамвам, облагодетелствам, освирквам, очиствам, омагьосвам, очаровам, овладявам, огорчавам, опаричвам.
4. Думи, започващи с представката обез-: обезболявам, обезобразявам, обезпокоя, обезводнявам, обезсмисля, обезпаразитявам.

ПРАВОПИС НА ПРЕДСТАВКАТА У-

1. Действието е насочено навътре, към центъра на обекта, засяга го: удавям, убивам, уцелвам, убождам, устремявам се, ухапвам, ужилвам, уязвявам, узрея.
2. Действието е насочено надолу, има спад: увисвам, улягам се, умирявам, унижавам, упадам, умърлушвам се, угасвам.
3. Действие навън, бягство от обсега на пространството: усамотя се, убегна, уединявам се, усамотявам се, унасям се.
4. Усиленост на действието: уголемявам, умножавам, утроявам, удвоявам, ускорявам.

Разбира се, всяко едно правило си има изключение, но това са лесни похвати, чрез които можем да установим до известна степен така трудния правопис на представките о- и у-. Например думи като обесвам, осмислям, опържа, умивам, учудвам, уеднаквявам, увековечавам са само част от поредицата с изключения на българската правописно-езикова система.

Съществуват думи пароними, които са близки по звучене, но са различни по значение. Тяхната неправилна употреба по същество е нарушение на езиково-информационния код и води до шум в комуникационната ситуация.

Пример:

омалявам – изморявам се

умалявам – правя нещо да изглежда малко

оронвам – царевица, мазилка

уронвам – престиж

оказвам – помощ, влияние

указвам – посока

Прилага се кратко езиково упражнение за проверка на правописа на следните думи. Решете дали с представките о- или у- да изпишете следните думи, след което направете проверка с ключа за верни отговори.

_шия; _росявам; _хилвам се; _ зрея; _божавам; _смивам; _ троявам; _ травям; _здравявам; _ познавам.

Ключ с верни отговори: ушия, оросявам, ухилвам се, узрея, обожавам, осмивам, утроявам, отравям, оздравявам, опознавам.

На солидарен принцип често се среща от разговорния език да пренесем грешно изписана дума. Замяната на звука [а] с [ъ] в българския книжовен език се нарича редукция на гласни. Валидно правило е, че както говорим, не трябва да пишем.

Нарушаване на езиковото правило се среща при изписването на глаголи в множествено число, които  се произ­насят с [ъ], [ът], но винаги се изписват с -а, -ат. Правилният изговор да думи като [пишЪТ], [кажЪТ], [решЪТ] не бива да се пренася в правописа, който следва да бъде пишАТ, кажАТ, решАТ.

Грешен пример: Днес те ще дойдът за вечеря.

Правилен пример: Днес те ще дойдат за вечеря.

Когато става въпрос за думи, образувани от глагол (т.нар. причастия), правописният принцип е различен. Обръща се внимание на това, защото причастието като част на речта не е глагол, независимо че се образува от глагол, и не следва горното правило да се отнася за него.

Налага се правилото, че когато изпадане гласната [а] в множествено число, се пише -ъ в единствено:

Когато обаче гласната [а] се запази в множествено число, се изписва -а в единствено:

Изговорът и правописът на думите са две различни вселени, тъй като отговарят за фонетичната и морфологичната езикова система. Употребяването на правилна българска реч е мерило за това, как се отнасяме към собствената си култура.

Националният  език е богатство, съставено от книжовна и некнижовна реч. Едната е кодифицирана, регламентирана, а другата – образувана от различни диалекти. Диалектите са такава форма на езика, която стои встрани от стандартизираните норми за правопис и правоговор, откъдето и произтичат особеностите в някои говори. Интересното е, че книжовният български език е сбор на говорите  от различни краища на страната, които се поделят на западни и източни. Това деление езиковедите наричат ятова граница, затова най-често на запад се среща като изговор бел, хлеб, цел, а на изток – бял, цял, хляб.

От някои правоговорни проблеми понакуцва и самият роден правопис. Затова извеждаме най-често срещаните правоговорни грешки, които оказват влияние и на правописа ни. Дават се и лесни решения за избягване на езиковите клопки:

• Синдромът на мекането – ходимЕ, пишемЕ, четемЕ са само част от разнообразието на езикови дефекти, породени от диалектните особености на западните говори. Правилното изговаряне и изписване на тези глаголи е без гласната -Е накрая: ходим, пишем, четем. Най-лесният начин да се отървем от този паразитен навик е, когато може да се образува мн.ч. без помощта на гласната -Е, тогава изписваме и изговаряме думата без нея.
• Синдромът на потъмняване на гласната -а в -ъ – това езиково явление се нарича още редукция. Среща се, когато гласната -а не е под ударение и се произнася като -ъ: пишЪт, четЪт, кажЪт. За да спрем да пишем грешно, в този случай най-лесното правило е да знаем, че няма глагол в българския език, който и в ед.ч., и в мн.ч. да завършва на -Ъ. Правописът съответно е: пишАт, четАт, кажАт.
• Синдромът на якането – след голямата правописна реформа от 1945 г. от българската азбука отпадна ятовата гласна ѣ и на нейно място се установил правописът на -е- и -я-. И до ден-днешен ятовият преглас е основен за разделянето на говорите на източни и западни: цЕли – цЯли, голЕми – голЯми, бЕли – бЯли. Когато са в мн.ч., тези думи да се изписват с -Е, независимо че в ед.ч. се произнасят и изписват с -Я: цЯл – цЕли, голЯм – голЕми, бЯл – бЕли.
• Синдромът на разговорните глаголи влезна, слезна, излезна – в книжовноезиковата норма не съществуват като правилни тези глаголи. Вместо тях трябва да се използват вляза, сляза, изляза. Независимо че сме повлияни от разговорния език, в който преобладават множество вариации на езика ни, придържането към книжовната правописна и правоговорна норма е стил.

В заключение ще се придържим към думите на основоположника на съвременното българско езикознание – професор Беньо Цонев, според когото правилният изговор и правопис са в неразделно езиково единство: „Слаби познания по други научни дисциплини можеш да скриеш, но слаби познания по роден език не можеш скри. Те излизат веднага наяве, само щом напишеш два реда“.

Често в правописната практика се случва да се запитаме как се изписват думи от порядъка на софИЯнец – софИАнец, матерИЯлен – матерИАлен, италИЯнец – италИАнец, влИЯние – влИАние и прочее. Това явление на съчетание от гласни звукове [ия] [ея] в книжовния език се нарича йотация. Среща се най-често в краесловие при чужди думи и разбира се, създава проблеми при изписването им. Книжовният правопис на подобни думи, които завършват на -ея, -ия, са само част от разнообразието на думи в българския език, които затрудняват правописа ни.

Правилото гласи, че когато има съществително име, което завършва на -ия, -ий, -ея, то при образуваните от него производни имена се изписва -иа, -еа.

Пример:

Всяко правило обаче си има изключения, които не са много, но са често използвани в практиката думи като софиянец, християнин, влияние, лоялен, грубиянин, опиянение, излияние, влияние, сияние. При тези изключения йотацията се запазва.

Пример:

Всеки един софиянец е исторически доказан кореняк селянин.

Влиянието на християнството го превръща в най-разпространената религия в света.

Процесът на йотация води до омекчаване на групите срички в думата, като най-често се среща в диалектни разновидности на езика: агне – ягне, утре – ютре, таен – тайен, кое – койе, мое – мойе и други. Книжовният език изключва като допустимо правилни тези форми, защото в развоя на българския ни език мекостта е сведена до минимум.

Designed by Asierromero / Freepik

Всеки един студент се изправя пред предизвикателството да изготви съдържателна и тематична курсова работа по изискване на преподавателя в съответната дисциплина. По същество курсовата работа е опит студентът да се освободи по даден изпит или да положи изпит чрез нея, като тя формира процент от оценяването.

Какво представлява курсовата работа?

Курсовата работа е научен труд, чрез който студентът работи самостоятелно по зададената му тема, като търси научни разработки за нея с цел да защити и разреши проблема. Спазва и прецизира основните авторитетни източници, които най-често са светила в областта на научното знание, като по този начин изгражда своята критическа оценка и провежда емпиричното си изследване. Разработката на курсовата работа се извършва под прякото ръководство на научния ръководител, който дава основни насоки и модели за изготвянето ù. Целта на един такъв научен труд е да се покаже степента на аналитични умения между теория и практика, които придобива студентът.

Какви умения придобива студентът?

• да селектира информация по темата чрез библиографска селекция;
• да работи с различни източници по темата и да формира аналитично мислене;
• да изгражда своя академичен езиковедски стил на писане;
• да получи нови знания, които надграждат и разширяват познавателния му спектър.

Какво съдържа курсовата работа?

• Увод – там се упоменават актуалност на разработката, цел, задачи, предмет, обект, научна хипотеза, методи, синтезирано представяне на автори и школи, работили по проблема.
• Основен текст (изложение) – същинската работа по проблема. Споменават се основни теоретико-практически постановки, представя се същността на изследвания предмет, провежда се аналитично изследване и се анализират резултатите от него.
• Заключение – правят се изводи и обобщения, които са постигнати въз основа на проведеното изследване.

Какви са изискванията за написване на курсова работа?

• да е с обем от 25–30 стандартни страници;
• да е технически форматирана според изискванията на ВУЗ-а;
• да са спазени критериите за езикови норми, адекватност на научния изказ, логичност и последователност на изложения проблем, достоверност на данните;
• прилежно да се цитират литературните източници;
• обективност, аналитичност и актуалност на разработената тема;
• спазване на композиционната структура: увод, теза, изложение, заключение, приложения, библиография.

Курсовата работа е мерило за познавателното равнище на студента и шанс да представи успешно себе си в научната област по съответната специалност.

Кандидат-студентите се изправят пред съдбоносния си избор – да преминат Рубикона на изпита по журналистика с написването на есе.

Какво представлява журналистическото есе?

Журналистическото есе е свободно изразяване на авторовата мисъл чрез аргументативни техники, като основната цел е да формира общественото мнение. Най-значимите условия, за да се признае едно есе за журналистическо, са придържането му към актуален проблем, оригиналност на изложената теза и злободневност. Разглежданият проблем трябва да бъде поставен в контекста на общественозначимия факт. При журналистическото есе не е дотолкова важно към какъв помощен жанр ще бъде подведено – дали към наратива или аргументацията, а по-скоро по какъв оригинален начин ще бъде представен проблемът в контекста на съвремието.

Има ли строги композиционни регламенти при писането на есе?

Като цяло при писането на есе няма специфични композиционни изисквания по какъв начин да бъде представена и аргументирана тезата. Причислява се към странстващите изследователски жанрове, защото е трудно да се посочат определени рамки в научната област, към които да се пригоди – философия, публицистика, художествена или нехудожествена проза, литературна критика. Затова се извеждат различни жанрови разновидности, или поджанрове, които улесняват работата около писането на есе – философско есе, журналистическо есе, академично есе, литературно есе и т.нат. Наричано е още и изплъзващ се жанр поради синкретичната си структура и относителната автономност на лично изразяване.

Какви са основните характеристики при писането на есе?

• липса на строга последователност и систематичност при излагане на аргументите;
• не се придържа към научната аналитичност и доказателственост;
• логическата структура се построява на принципа на образната асоциация – с емоционалност, метафоричност, експресивност и субективност на изказа;
• оригиналност на езиковия стил и свободно съчетаване на изразни средства;
• относителна свобода при смисловото и структурното построяване;
• диалогичност с неназован адресат – с различни художествени похвати като риторични въпроси или глаголни форми във 2 лице, ед.ч. се постига ефектът на съпричастност и съпреживяност;
• субективност, подчертана с косвеното присъствие на авторовата позиция и извеждането на идеи, които обуславят доминиране на определена ценностна система.

Независимо от жанровата неопределеност и целта есето се основава на човешкия опит в търсенето на истината. То е една енигма, или както казва поетът Далчев: „есето по самото си наименование е търсене на новото: една сонда, спусната в неизвестното; един набег в света на неясното и нерешеното“.

Дипломната работа е заключителният етап от процеса на обучение в университета. На всеки студент му предстои да защити своя научен труд, за да придобие образователно-научна степен бакалавър или магистър. Образно казано, с този научен труд се поставя лавровият венец за времето, посветено на висше образование. От качественото написване на научния труд зависи дали студентът ще бъде допуснат до защита и дали ще се дипломира.

Какво представлява дипломната работа?

Това е самостоятелно научно изследване по даден проблем. Показват се уменията в създаването на научно издържан текст, в интерпретирането на различни теоретични постановки, в извеждането на хипотези и доказването им.  Така научното жури си изгражда комплексна оценка за професионалната компетентност на дипломанта – неговото критическо мислене, съчетаването на системни методи при доказване на тезата, способността му научнообосновано и логически-аргументирано да конструира своя текст.

Кои са етапите за подготовка на дипломна работа?

• Избор на тема – да е свързана със сферата на интереси на дипломанта. Също трябва да е съобразена и с лесното намиране на литературни източници. Коректното формулиране на тема е една трета от написването на дипломната работа – колкото е по-фокусирана и семпла, толкова по-улеснен ще е дипломантът в извеждането на тезиси и аргументирането им.
• Съставяне на първоначален план – едно от задължителните условия за написване на стойностен научен труд. Изяснява се методологическата рамка на изследването. Създават се ориентири на протичане на теоретичната обосновка и съответно – на доказателствената ù част. Ако няма план, няма и изяснена цел, а като няма цел – няма посока на дипломния труд.
• Стриктен подбор на научната литература по темата – след изясняването на предходните две точки следва работа в търсене и набавяне на литература по проблема, за който ще пишем. Извеждат се ключови думи, които дават ориентир какво писано има по темата. Така се изработва примерна работна карта на източниците, които ще се използват.
• Структуриране, систематизиране и анализиране на събраната информация – процесът на обработка на събраната вече информация, нейното логическо осмисляне, обективната преценка кое да бъде поставено и кое – да бъде излишно, е етап от научната работа с множество текстове. На първо място се извежда аналитичният подход при систематизирането и представянето на наличната литература по изследвания проблем.
• Писане на дипломна работа – същинската част, при която проличава професионалното и научно ниво на дипломанта да работи с текст, да се аргументира съдържателно, да прилага системност в логическите си съждения и интердисциплинарен усет при изследователските подходи.
• Техническо форматиране на текста – всеки университет има изисквания за техническо оформяне на текста, като най-често те са универсални.

Успешната защита на дипломна работа зависи от това, доколко съвестно е работил дипломантът, за да има убеждението, че познава материята. Или както е казал Умберто Еко: „написването на дипломна работа означава приучаване към изясняване на собствените идеи и към подреждането на материала […] Фактически не е толкова важна темата на труда, много по-съществен е работният опит от него.“ (Из „Как се пише дипломна работа“).

Граматичното изменение на една и съща форма на местоименията произтича от т.нар. падежни остатъци. В процеса на своето видо- и формоизменяне българският език от синтетичен е станал аналитичен, тоест падежите са отпаднали и езикът започва да се подчинява на по-строги и по-сложни синтактични закономерности. С нескрита гордост може да заявим, че българският език е единственият аналитичен славянски език, откъдето по презумпция идва умозаключението, че не е от най-лесните за изучаване.

След като в съвременния книжовен български език има оставено падежно наследство, необходимо е да се съобразяваме с това условие при писмено и устно словотворчество.

В парадигмата на местоименията са се запазили форми на три падежни остатъка – именителен, винителен и дателен падеж. Често, дори много често, се случва да се използва единствено формата за именителен падеж като универсална. Примерът е „На кой се обади?“. Така конструирано, изречението е граматически неправилно. Правилният вариант е „На кого се обади?“ именно защото модулацията на формите кой – кого задава различни синтактични позиции в изречението – тази на подлога и тази на допълнението.

Най-лесният начин за книжовен правоговор и правопис при това граматическо правило е да заместим с:

• Той – при този тип заместване задължително се използват формите на местоименията кой, никой, някой, всеки, който за лица. Те отговарят за именителния падеж, т.е. за подлога в изречението.

Пример:

Никой не е идвал тук. = Той не е идвал тук.

Кой иска да дойде с мен? = Той иска да дойде.

• Него – при този тип заместване задължително се използват формите на местоименията кого, никого, някого, всекиго, когото за лица. Те отговарят за винителния падеж, т.е. за допълнението в изречението.

Пример:

Великден за всекиго = Великден за него.

На кого звъня? = На него звъня.

В употреба влизат и остатъците от старата дателна форма на местоименията (кому, никому, някому, всекиму, комуто), които обаче по естествен път отпадат от езика и са заменени от вариантите на винителния падеж с „на него“.

Пример:

Нему дължа много за следването си. = На него дължа много за следването си.

Кому да задам въпрос? = На кого да задам въпрос.

Стремежът към овладяване на граматичните правила е мерило за грамотността на всекиго. Неслучайно Патриарха на българската ни литература и култура Иван Вазов до сетния си дъх се е посвещавал на народния си дълг да служи на езика със съзнанието, че е огледало на човека, на неговата душевност:

Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье…

Из „Българският език“, Ив. Вазов

Designed by Freepik

Съществува различието между естествен пол и граматически род при професионални длъжности. Стига се до объркването, защо да се каже или напише „Пристигна кметът, която отговори на всички въпроси“, при положение че той (кметът) е жена. От друга страна, ако се произнесе кметица в същия пример, за да се установи равенство между естествен пол и граматически род на името, отново се стига до логическа грешка, тъй като значението на думата кметица е жена на кмет. По същия начин е и с президент и президентша. Ако се употреби например „Днес Сенатът гласува импийчмънта на президентшата Дилма Русеф“, ще се получи синтактично и семантично несъответствие. Речниковото значение на президентша е жена на президент.  Затова граматически уместно е да се използва думата в мъжки род – президент.

В разговорния и в писмения език се наблюдава стилова маркираност на имената, които означават професии, титли, длъжности. Въпросът е дали е правилно да се променят по род например често употребяваните имена като професор – професорка, колега – колежка, кмет – кметица, депутат – депутатка, министър – министърка, мениджър – мениджърка, председател – председателка, полицай – полицайка, инженер – инженерка?

Ясно е, че има голяма неяснота относно семантичното използване на рода. Приема се, че формата за мъжки род е универсална и по приляга на професии и титли от висок йерархичен порядък. Това ще рече, че когато се изпълнява по-висока длъжност в обществото, се използва мъжки род.

Пример: Министър-председателят на Индия Индира Ганди е убита през 1984 година.

Този проблем се поставя на преосмисляне още през втората половина на XX век с т.нар. феминистка теория. Акцентира се именно на това, че в европейските езици се използва мъжки род за човешко същество изобщо, което недвусмислено изключва жената. Тя става изключение от нормалното, което поражда и социалната ù неравнопоставеност.

Така или иначе в XXI век сме вече, донякъде е спомогнал феминизмът, но все още в дадени случаи се наблюдава преимущество на естествения пол спрямо граматическия род. Социалните глобални процеси за равенство между половете намира резонанс и в езика. Затова някои професии звучат неестествено, когато са назовани в женски род.

Грешно: Министърката днес обядва с високопоставения гост.

Правилно: Министър Иванова днес обядва с високопоставения гост.

С развитието на езика се формира мисленето за използването на универсалния мъжки род спрямо това, до каква степен човек изпитва самоуважение към личността си. Например, ако една жена произнесе „Аз съм учител“, тежестта на изказването ù спрямо професията, която упражнява, е по-голяма, отколкото „Аз съм учителка“ – има принизено емоционална оцветеност. По същия начин „Аз съм адвокат“ и „Аз съм адвокатка“, „Аз съм професор“ и „Аз съм професорка“.

Социалните роли в обществото оказват влияние върху естественото формиране на езика и продължават да маркират различието между половете.

Членуването в българския език се оказва големият препъникамък на езиковата ни култура. Особено що се касае до членуването в мъжки род на имената. Едно от най-важните правила, които улесняват правилното поставяне на членната морфема, е, когато заместим с „той“ за пълен член (-ът/-ят) и с „него/го“ за кратък член (-а/-я).

Пример:

Човекът излезе на улицата. = Той излезе на улицата.

Потърсих човека за извинение. = Потърсих него/Потърсих го за извинение.

Тъй като за мъжки род членната морфема е в две разновидности – твърд (-а/-ът) и мек (-я/-ят) вариант, съществуват езикови правила, с които трябва да се съобразим при правилно членуване. Ето и най-важните морфологични закономерности при членуване:

1. Когато името е лице и окончава на наставките -ар, -яр, -тел, членуването е с -я/-ят:

Пример:

Повиках градинарЯ да окоси ливадата.

ЮбилярЯТ празнуваше днес.

2. Когато името е лице и окончава на наставките -ор, -ер, -ър, членуването е с -а/-ът:

Пример:

МинистърЪТ влезе в заседателната зала.

РепортерЪТ се усмихна пред камерата.

3. Има десет думи (кон, ден, крал, цар, път, зет, нокът, лакът, огън, сън), които пазят мекостта си още от старобългарския език, и затова се членуват само с мекия вариант -я/-ят.

Пример:

На пътЯ беше израснал бурен.

ЗетЯТ поздрави гостите си.

4. Имена, които завършват на -й, при членуване то отпада и винаги се пише мекият вариант на членната морфема (-я/-ят).

Пример:

Герой – Той беше героЯТ на вечерта.

Чай – Остави чаЯ да изстине.

5. Винаги след глагола „съм“ или след глаголи, които са с преносна употреба и може да бъдат синоними на глагола „съм“ (оказа се, изглежда, казвам се), се пише пълен член (-ът/-ят)

Пример:

Той се оказа най-подготвениЯТ.

Аз съм пилотЪТ на самолета.

6. При прякори, прозвища на известни исторически личности членуването е винаги с кратък член (-а/-я) независимо от позицията в изречението.

Пример:

АпостолА беше заловен при Къкринското ханче.

Иван Вазов е наричан ПатриархА на българската литература.

Членуването в българския език преминава през тежък изпитателен път. Още през 1835 г. Неофит Рилски в „Болгарска граматика“ изследва българските говори и въвежда членуването според синтактичната функция на думата в изречението. В края на XIX век министърът на просветата Тодор Иванчов заедно с филолога Марин Дринов въвеждат езиковедското правило за пълен и кратък член. При правителството на Стамболийски членуването е подчинено на т.нар. правило за еуфонията, т.е. с пълен член се членувало, когато следващата дума започва с гласен звук. Една от най-големите реформи в правописната система на имената се осъществява през 1945 г. при управлението на Отечествения фронт. Тогава се взима единодушното решение вариантите на членуването да се използват като дублети. Известно време след това благодарение на будния и високоакадемичен дух на академик Балан се установява употребата на пълния и краткия член, каквато я познаваме и днес. До днес…

Поддръжници на тезата, че членуването затормозява правописа ни и води до грешки, искат да то бъде премахнато. Езиковеди и обществени личности защитиха с аргументи тезата си, че българският определителен член трябва да присъства в езиковата ни култура, защото е мерило за това, колко грамотен е човекът. Националният книжовен език е наследство, светиня и трябва да го съхраняваме със съзнателен инатлък, защото определя облика на нацията ни.

Designed by brgfx / Freepik