В правописа ни се е наложила една осезаема грешна употреба на множествено число при имената. Дали защото повечето се затрудняваме да образуваме формата, или защото неглижираме правилната употреба, донякъде въпросът е спорен. В случая едно е важно – грешките в правописа на думи в множествено число са видими, а никой не обича да греши. До известна степен проблемът идва от пренебрегването на -й и -и като два отделни знака, които имат съществената функция да образуват единствено и множествено число. Затова ще изведем най-лесните правила за образуване на множествено число, като на първо място поставим златното правило, че в българския език няма дума, която в множествено число да завършва на -й.

1. Думи, които окончават на -ий/-ай в ед.ч. – най-често такива думи са от мъжки род, а мн.ч. се образува с -ии.

2. Думи, които окончават на -ия в ед.ч. – както за думи в женски род, така и за думи в мъжки род се отнася правилото за образуване на мн.ч. с -ии.

3. Думи, които окончават на -ой в ед.ч. – това са имена от мъжки род, които образуват мн.ч. на -и.

4. При глаголи, които са за второ и трето лице единствено число (ти, той, тя, то) – тук глаголът не е в мн.ч., но отново двете гласни се оказват проблемни – вместо -и за множествено число се предпочита -й. Различаването става според смисъла, който влагаме в изречението. Когато трябва да се съобщи нещо, глаголът завършва на -и, а когато заповядваме или отправяме молба – на -й.

5. Употреба на който – които и чийто – чиито в изречения – грешката при изписването на тези местоимения идва от това, към коя дума в изречението се отнасят те. Българската граматика е основана на синтактични корелации, благодарение на които думите се съгласуват в изречението.

• Местоименията който – които се отнасят по смисъл към предходната дума, следователно заимстват числото от нея.

Пример:

Човекът, който дойде за вечеря.

Пътниците, които се смееха на висок глас.

• Местоименията чийто – чиито се отнасят по смисъл към следходната дума, следователно заимстват числото от нея.

Пример:

Пилотът, чийто пример е важен.

Преподавателят, чиито изисквания са високи.

В практиката често се допускат правоговорни и правописни грешки спрямо образуването на т.нар. бройна и обикновена форма за мн.ч. Обект на следваща публикация ще бъде това, как е правилно да се напише и изговори двама пилоти или два пилота; няколко лебеда или няколко лебеди; колко случая или колко случаи.

Designed by Freepik

Понякога сме изправени пред сериозната дилема, дали да изпишем -т- в наставката на думата, или не: оптимиска или оптимистка, журналиска или журналистка; кариериска или кариеристка? Двоумението произлиза от разговорния стил на общуване, където при изговор -т- се редуцира и съвсем естествено е при правописа на думи от такъв порядък да се изпусне тази съгласна. Най-лесната проверка, която може да се направи, е думата да завършва в мъжки род на -т-. Ако окончава, то значи в женски род, среден род и в множествено число задължително трябва да изпишем съгласната в думата, за да избегнем правописна грешка и да се придържим към правилото. Ето и няколко примера нагледно:

Правописни грешки от този порядък се наблюдават и при корена на думите, като отново проверката се прави на същия принцип. Идеята е да се приспособи смислово-логически думата така, че да се сведе до минимум шансът да сгрешим правописа ù.

Съществуват думи пароними, които са близки по звуков състав, но са с различно значение. Например думите местен и месен. Първият пример означава „място“, откъдето може да се образуват и словосъчетания със сродни думи: природна местност, местен обичай, следователно се изписва с -т- в корена. При втория случай значението е „нещо, направено от месо“, като например месни деликатеси, месен колбас. От особено значение е дали ще напишем „местни данъци“ или „месни данъци“, защото в единия случай ще се отнася за данъци по местоположение, а в другия – за данъци от месо. Самопроверката е най-важният признак, на който можем да разчитаме при изписването на думи, в противен случай се допускат куриози.

Designed by fuzzzle.co / Freepik

Истината за частицата „не“ е, че тя непрекъснато затруднява правописа ни. Има няколко лесни за научаване правила, които може да възпрепятстват двоуменето, дали думата се изписва слято или разделно.

ПЪРВО ПРАВИЛО:

Всичко, което е глагол (т.е. означава действие) и деепричастие (т.е. думи, които завършват на -айки, -ейки, -яйки), се пише отделно от частицата „не“.

Примери: не пиша – не пишейки; не чета – не четейки; не мисля – не мислейки.

Когато имаме представките недо- и нена-, въпросът за тяхното изписване при глагол и деепричастие е по-различен. По принцип в българския правопис е указано, че също тези представки се изписват слято с глагол и деепричастие. Следва да се допълни обаче, че е възможно и разделно писане тогава, когато може да се образува смислен глагол без частицата „не“. Привеждат се примери със слято и разделно изписване на думи-глаголи с недо- и нена-:

Думата недочувам (не дочувам) може да бъде изписана по два начина в зависимост от контекста на изречението. Изписва се слято, когато човек е с увреден слух, чува слабо: Недочувам от дете. Изписва се разделно, когато в дадена ситуация човек не може да чуе какво се говори: Много е шумно, не дочувам.

ВТОРО ПРАВИЛО:

Второто правило гласи, че всичко, което не е глагол, се пише слято с частицата „не“. Това се поражда от факта, че тази частица променя смисъла на думата – от положителен става отрицателен: приятел – неприятел; пеещ – непеещ; лош – нелош; красив – некрасив; здрав – нездрав; чут – нечут и т.нат.

ТРЕТО ПРАВИЛО:

Третото правило изключва второто. Този феномен отново се разглежда в цялостния контекст на изречението, т.е. какво искаме ние да съобщим, за да бъдем разбрани. Когато „не“ се пише отделно от думи-неглаголи, означава, че са употребени с положително значение. Най-често такива изречения са конструирани с противопоставителния съюз „а“. Привеждат се примери:

Не здравият може да влезе, а нездравият.

Стана ясно, че не говорещият е извикан, а неговорещият.

Студентите не разбрали въпроса и останаха неразбрани.

В заключение отново се прави упражнение на частицата „не“ със следния пример, защото практиката единствено помага да се овладее езиково-правописната норма:

Не е важно да си неразбран, важно е не разбран да останеш, а да не останеш неграмотен.

Designed by kues1 / Freepik

В книжовния български език присъстват форми на думи, които имат недопустима употреба по отношение на това, че техният правопис е сгрешен. В част от случаите допускаме грешки, които са свързани с неправилния изговор на лексемите. За съжаление, това механично се пренася върху правописа ни. Не трябва да се забравя обаче, че правописът  се влияе от кодифицирани правила, които имат статута на норми за книжовно правилна реч. Тя обхваща всяка една езикова форма – правопис, граматика, синтаксис, стилистика. Всяко отклонение от нормата се счита за разновидност на езика, диалект. Разговорният език има примеси на различни по вид говори, което безспорно оказва влияние върху правописа. От значение е да се използват различни по вид речници, които са стандартизирани и утвърдени като помощни средства от държавните институции.

Без претенции за изчерпателност се прилагат някои от най-често срещаните грешки в разговорния език, които оказват влияние както на правоговора, така и на правописа:

При една част от думите проверка може да се направи, като се отдели коренът. Например думата съжалявам има корен –жал-, не –жел-, което е достатъчна проверка, за да знаем как се изговаря, съответно пише. По същия начин думата пропускателен – коренът е –пуск-, не –пускв-, откъдето може да се образуват и сродни думи като пускам, пропускам, и съответно грешните им варианти пусквам, пропусквам. Разбира се, не всички думи може да се проверят с изваждането на корена им, просто трябва да се знае правописът им.

Има думи, които позволяват да бъдат изписвани по два различни начина. Това зависи от контекста, в който са употребени. Смисълът, вложен в семантиката на изречението, е ключът за езиковата правописна култура.

Привеждат се няколко примера:

висше образование (т.е. грамотност, знания) – скално образувание (т.е. израстък, форма);

днес е именик (т.е. има имен ден) –  държа родословния именник (т.е. книга, текст с имена);

догодина ще завърша (т.е. период от време) – до година ще е назначен (т.е. до една година);

видях го отсреща (т.е. пространствена ориентация) – идвам от среща (т.е. виждал съм се с някого).

Придържането към книжовноезиковите норми е богатство, изразено в мисъл, или както е казал поетът Кирил Христов: „Езикът на един народ е най-великото негово дело.“.

Designed by Jannoon028 / Freepik

През ученическите и студентските години се налага да изградим ефективен процес на научаване, който процес позволява трайно и бързо  запаметяване на нови знания. Има изпитани похвати за учене, които помагат да се овладее иначе сложният материал. Науката когнитивна психология се занимава с процесите на паметта, на мозъчната дейност, отговорна за приемането, обработката и складирането на нова информация. Усещанията,  възприятията, впечатленията, които всеки един човек получава от заобикалящия ни свят, постъпват в краткотрайната памет. В зависимост от степента на значимост те може да се „складират“ в дълготрайната памет или да се изтрият от съзнанието ни. За да тренираме дълготрайната си памет, ние трябва непрекъснато да стимулираме мозъчните процеси, отговорни за нивото на запаметяване.

1. Трябва да променим своето мислене. Ако сме на мнение, че да уча, означава да съм изпълнен с досада, няма да се постигне ефектът на по-лесното и по-целесъобразно запаметяване. Мотивацията е най-важният фактор за ефективно учене.  Когато знаем, че ни предстои изпит и от нас зависи дали ще се провалим, или не, тогава решението да се подготвим зависи от нас. Когато един човек е мотивиран, има реална възможност да усвои по-бързо и по-прилежно материала. Растежът на ума зависи изцяло от нагласата.

2. Не ученето наизуст, а ученето с разбиране е ефективен метод за логическо осмисляне на информацията. Когато можем сами на себе си да обясним това, което четем, то тогава много по-лесно ще изградим асоциативни логически връзки, които спомагат за възприемането. При наизустяването тези връзки се губят, защото не се влага нужното осмисляне. Зубренето в последния момент е безсмислено, защото е най-слабо ефективният метод за научаване на тежка, трудна и обемна информация.

3. Методът е повторението. Когато трябва да се научи един урок или лекция, неефективно ще бъде, ако я прочетем няколко пъти поред. Психолози са стигнали до заключението, че колкото един след друг пъти препрочитаме текст, толкова по-силно подхождаме към него с чувството, че вече го знаем. Следователно ние не се задълбочаваме в написаното, а механично погледът ни преминава през редовете. Наместо това е добре във времето да разграфим прочитите, като, колкото повече стават дните, толкова по-малко прочити да има и повече усвояване чрез запомняне и осмисляне.

4. Методът на задаване на въпроси е ефективен, защото ни помага да вникнем надълбоко в материала. Когато се самоизпитваме, осъзнаваме къде в усвояването имаме познавателни пукнатини. Важното е, че ще можем навреме да ги поправим, преди да сме се явили пред изпитващия. Тази техника на запаметяване е изключително успешна, защото се прилагат методите на проверка и самопроверка.

5. Ученето с флашкарти е добър начин да се запомнят нещата. На отделни картончета изнесете най-важната информация под формата на въпроси и в разбъркан порядък тренирайте паметта си, като отговаряте на всеки един от тях.

6. Подчертаване с ярки маркери. Така веднъж сте отделили важната от маловажната информация, следователно сте съкратили до значима степен това, което трябва да научите и по този начин сте успокоили съзнанието си, че не е много материалът, който трябва да научите. Мозъкът по-лесно запомня цветови индикатори, като по този начин го улеснявате при процеса на запаметяване.

Най-важното за успешното вземане на изпит е да сте в синхрон с времето, предварително да е планирано, за да разполагате най-ефективно с него.

В научните текстове обикновено се правят цитирания към чуждестранни или родни автори, за да се постигне обективност на научните твърдения и достоверност на изказаните мнения. Да се цитира, означава да се привеждат доказателства в защита на поставения проблем. Заедно със стриктното цитиране се разглеждат и т.нар. позовавания – уточнения в основния текст или бележки под линия, които указват откъде е използван даденият цитат. И позоваванията, и цитатите спомагат за изграждането на достоверен научен текст. Поради тази причина позоваванията трябва да са пунктуални – не може да се приведе цитат, без да се упомене източника. Когато се използват цитирания, се счита, че се споделя мнението на автора. Когато се цитира чужд автор, е най-добре да се ползва езикът, на който е писал, т.нар. първоизточник. Преводната литература се препоръчва в крайни случаи, когато не може да се набави оригиналът или не си служим с езика. Всичко, което се поставя в кавички, трябва да бъде коректно цитирано. Ако се наложи да се изпусне част или части от текста, задължително се поставя многоточие на изпуснатото място. При вмъкване на лични коментари или обяснения в кавичките на съответния цитат задължително е използването на квадратни или ъглови скоби, за да уточним, че това е привнесен, страничен текст.

Важно е да се внимава с количеството цитиране, тъй като може да се получи свръхцитиране. В такива случаи е добре да се прибегне до парафразиране. Това е похват, чрез който със свои думи пресъздаваме чужда реч. Така се избягват моментите на прекалено цитиране. Между парафразата и цитата обаче стои плагиатстването. Чрез този способ се нарушават авторските права и буквално си присвояваме чужди думи, идеи, твърдения за свои. Това е грубо вмешателство върху интелектуалната собственост на твореца и в западните държави се наказва строго.

Позоваването най-често е изведено под линия и то представлява кратка библиографска справка на цитирания източник. Бележките под линия служат да:

• указват извора на цитата;
• уточнят или добавят смисъла на казаното в текста;
• осигурят външни и вътрешни препратки в научния труд, например със съкращенията вж. или ср. се подсказва на читателя да види или сравни конкретен източник;
• въведат цитат, който няма да стои добре в самия текст, защото може да наруши смисъла и концепцията на изложението;
• вмъкнат допълнителна информация;
• вмъкнат превод на цититат.

Когато решим да цитираме даден автор и да се позовем на научни сведения, е важно да не попаднем в клопки на мисълта и така да омаловажим стойността на труда ни. Рецензентите се особено бдителни за подобни недоразумения, затова трябва да се придържим към следните съвети на Умберто Еко:

• не се позовавайте на научна литература, когато пишете за общоизвестни истини;
• не приписвайте на даден автор идея, която той предава като чужда;
• не добавяйте и не отстранявайте бележки само за да си оправите номерацията;
• винаги давайте точна информация върху критически издания, преработки и други подобни.

Стилът на писане се изгражда с годините, той е езикова територия, на която трябва неуморно да се работи, за да се постигнат така желаните четивност, яснота и опростеност на изказа. Едни от най-важните стъпки, които трябва да се правят за усъвършенстване на езиковия стил, са:

1. По-кратки изречения – дългите изречения са враг номер едно особено за начинаещите студенти. Заблуда е, че колкото по-сложни конструкции се използват, толкова по-учени изглеждаме. Напротив, още Аристотел го е казал, че най-трудното по пътя на човешкия интелектуален напредък е да се изразява просто. При използването на сложни изречения рискът е да се получи двусмисленост, неразбираемост и обърканост на изказаната мисъл. Многото подчинени изречения в една синтактична конструкция затормозяват четивността.
2. Писането на нов ред е предимство – отделянето на нови абзаци води до акцентиране върху новата мисъл, също текстът придобива по-изискан и графически подчертан вид. Разбира се, не трябва да се прекалява и всяко изречение да бъде изведено на нов ред, а да се работи по логически смисъл.
3. В началото се пише всяка хрумка – при започването на работа върху съответния научен труд (реферат, дипломна или курсова работа, дисертация) се наслагва всяка идея на чернова. На по-късен етап излишествата ще бъдат премахнати било то, защото сме се отдалечили от проблема, който разглеждаме, или просто на разсъжденията мястото не им е там. Важно е да се пише, да се създават работни варианти, само така стилът може да се коригира и усъвършенства. До готовия за предаване на научния ръководител вариант ще мине време, но търпението е способността за каляване на волята.
4. Респект към научния ръководител – има една приказка, която се носи като основно верую из университетските коридори, че не е важно каква е темата на дипломната ти работа, а кой е научният ти ръководител. Без излишно преувеличение, но научният ръководител е най-важният човек за написването на стойностен научен труд. Защо ли – опитът е този фактор, който прави подкрепата на научния ръководител толкова ценна.
5. Не е важно откъде се започва – никога не започвайте писането на научен труд от увода, защото не знаете в развоя на изследването си до какви заключения ще стигнете, какви методи и анализи ще използвате. Писането на отделни части се започва от частта, за която има най-много събран и обстойно изследван материал.
6. Използвайте референциален език – под понятието референциален език се разбира език, използван за конкретно назоваване на състояния, предмети, явления, който не води до двусмисленост или неразбираемост, терминологичен език. Употребата на метафорични думи и изрази, многоточия, удивителни или въпросителни знаци е нежелателна при научния стил.
7. Използвайте ясно зададен терминологичен апарат – в научната област има множество обяснения на един термин. Валидно е да се спрете на една, две, три концепции на водещи имена, които дават обяснение на употребявания термин, и оттам-насетне или да предпочетете дадено обяснение, към което ще се придържате в цялата разработка, или да изведете Ваше. Терминологичният апарат, с който се работи, трябва да е обяснен, недвусмислен, конкретен. Ако сте в ситуация, в която не можете да дефинирате дадено понятие или термин, явно сте сбъркали темата, по която да пишете.
8. Не обяснявайте всеизвестни истини – ако темата Ви е за английската драматургия през Високия ренесанс, не е нужно да въвеждате Шекспир като най-значимия автор и най-виден драматург на световната история, роден в Стратфорд, защото се счита, че след като е световноизвестен, ще бъде достатъчно известен и на рецензентите, и на научния Ви ръководител. Избягвайте да обяснявате къде е Рим, сякаш обяснявате как се стига до Попокатепетъл.
9. Пишете и говорете в безлични конструкции – безличните изречения в българския език са необходимост особено когато се изразява скромност, ненатрапчиво Аз-присъствие. Персонализацията в научните съчинения не се приема положително, защото показва заявяване на превъзходство. Нека сравним: с това заключение се стига до твърдението, че… и аз твърдя, че… Ние-изказът е по-неутрален и по-ненатрапчив от Аз-изказът, но за предпочитане са безличните конструкции (твърди се, счита се, трябва да се спомене, стига се до извода…).

Всеки студент се сблъсква с трудностите, които съпътстват едно създаване на съдържание – било то реферат, курсова или дипломна работа, дисертация. Проблемът идва от незнанието или по-скоро неумението за справяне с голям обем от съдържание. Когато се работи по зададена тема и задачата е да се организира работният процес в посока оптимизиране на времето за изпълнение, набавяне на източници и написване на научния труд, трябва да се знае, че един от ефикасните методи за справяне с належащите задачи са работните фишове. Те представляват бележки, благодарение на които се подсещаме за идеи, мисли, проблеми за разрешаване на тезата. Колкото и хвъркати да са, т.е. изведнъж да изникват в съзнанието, от особено важно значение за постигането на целта, за написването на стойностна работа са именно моментните записки, които си водим. Навсякъде и по всяко време трябва да съпътстват творческия работен процес, защото без фишове създаването на текст става по-трудно и донякъде тромаво занимание. Те са връзката между идеите и осъществяването им. Фишове се изготвят и когато се набавя библиографска справка със заглавията на източници, необходими за разработването на тезата. Също – когато в процеса на изучаване на наличната литература се спрем на даден цитат с оригинално твърдение или идея, то задължително трябва да го отбележим, да го изведем или да го маркираме с друг цвят.

Фиширането е знаков процес по набелязване на основни пунктове от теоретичната разработка, които пунктове способстват за изграждането на един стойностен научен труд. Когато в процеса на селектиране на мнения, твърдения, хипотези, теории бележим най-важното, цялото предстоящо да се обработи знание служи за подготовка. Иначе казано, фиширането е предподготвителният етап на същинското писане, защото при самата подготовка ще отпаднат една част от разгледаните източници. При работа с литературен източник трябва да се имат предвид следните правила, изведени от Умберто Еко в „Как се пише дипломна работа“:

• Подчертаванията персонализират литературния източник – но подчертаването не трябва да е самоволно, а самоцелно. Ръководени от точни критерии, свързани с проблема, който разглеждаме в научния труд, подчертаните откъси да отговарят на това, което търсим. Този, който подчертава всичко, просто си губи времето. От цялата налична информация се извлича най-необходимото. Елемент на парадокса е, ако всичко е необходимо.
• Игра с цветовете – мозъкът обича да му бъде цветно, особено ако цветовете, които използваме, са сигнални. По този начин улесняваме себе си, защото маркирането с повече от един цвят ни подсказва важността на подчертания цитат. Така си изготвяме една въображаема карта на суровия материал. Сами избираме какво да маркираме, важно е то да ни послужи за ориентир.
• Използване на съкращения или инициали – някакъв знак, поставен в полето, служи за подсказка за какво точно би ни потрябвал даденият откъс. Особено когато все още работим със суров материал, е важно да си припомним по какъв повод ще ни е необходим източникът на информация. Нека не забравяме и факта, че немалък брой литература ще се наложи да изчетем и когато трябва да се ползваме от нея за изготвяне на своя научен труд, ще е минало определено време и паметта няма да ни е достатъчно услужлива. Именно затова фишовете са от полезна необходимост, те напомнят за забравеното важно.
• Не всичко е ясно от първа ръка прочит – не винаги прочетеното е кристално ясно, затова е препоръчително да си измислите някакъв знак, който да показва, че след известно време трябва пак да се върнете на съответния параграф, за да прочетете и осмислите наново.
• Белязаните страници да се виждат – вместо след време да се разлистват страниците една по една и да търсим къде сме слагали знаци за означаване на нещо важно, може да се улесним, като поставим разделители под формата на лепящи се листчета. Те игнорират проблема да пропуснем в бързината си нещо важно.
• Ксерокопирайте, принтирайте, фотокопирайте, но четете навреме! – набавянето на литературни източници под каквато и да е форма е най-важният инструмент за съставяне на научен труд. Проблемът идва от чисто психологическото успокоение, че щом съм си преснимал/а книгата, статията и други, то аз съм си свършил/а работата. Нищо подобно – да преснимам, не означава да съм прочел и осмислил. Важно е, когато се снабдим с информация, то тя в най-кратни срокове да бъде „смляна“, образно казано, иначе рискуваме да се затрупаме с всякаква нужна и ненужна информация и това действа доста демотивиращо.

Как ще предпочетем да изготвяме фишовете си, е избор на всеки един. Важното е да ги има, защото те улесняват собствената ни работа и показват до каква степен се справяме с набирането на критическа литература по проблема, върху който предстои да пишем.